TELEmaniac: Кое беше най-трудно за понасяне в “Сървайвър”?
Диана: Гладът и дъждът. Почти успоредно.
TELEmaniac: Колко дълго беше това гладуване наистина?
Диана: Постоянно си се гладуваше съвсем наистина. Един килограм брашно, един килограм ориз и няколко консерви в началото, а след това трябваше ние да си намираме. Оказа се обаче, че в нашето племе не са толкова добри в намирането на храна. Оризът за 8 човека, 4-5 манджи успях да направя, като добавяхме охлювчета, раци, но гладът беше зверски. Темите, по които си говорехме вечер, като се приспивахме, си бяха все това - какви неща сме яли тук, какви ще ядем тепърва… Така че гладът си беше през цялото време. Хапвахме по един път на ден, но това е всичко. Защото трябваше да пестим ориза, по една шепа си позволявахме на ястие…
TELEmaniac: Съвсем индийска дажба?
Диана: Да.
TELEmaniac: Как се отразяваше това на тонуса на мъжете? На тях и без това им е нужна повече храна?
Диана: Това е най-големият проблем. Първо ти пада тонусът, няма настроение, никой не си отваряше устата. След като направим супичка или чайче, веднага идваше настроението, почвахме да ставаме по-социални, говорехме си на разни теми, но то не стига по един път на ден, по 50 гр. дажба да речем, и веднага всичко пак падаше, нямахме сили да си отваряме устите, да си говорим. Мотивирахме се колкото можем преди състезание, вдигаше ни се адреналинът, пийвахме повече водичка по време на състезание, но си беше мъка гладът.
TELEmaniac: Като стана дума за състезанията, ти беше от най-активните участници, изявен лидер. Затова ли не им понесе на останалите, затова ли те изкараха тиранична, властна? Така мислят и доста от зрителите, съдейки по форуми и дискусии?
Диана: Хората не могат да добият истинска представа каква съм аз. Особено в серия от половин или един час.
TELEmaniac: Кое е истината сред всички тези определения?
Диана: Особено предвид факта, че това са все моменти на състезания, аз съм все пак бивш състезател. Трябва да се вика, трябва да си мобилизиран, за 10 минути трябва да дадеш всичко от себе си. Трябваше да има емоция, да се побеждава. Докато те караха някак вяло, не правеха разлика дали са в лагера и готвим и събираме нещо за ядене, и дали сме на състезание. Аз се учудвах и затова им изглеждах по-различна. Не, че съм имала нещо лошо спрямо някой отделен човек, просто исках всички да се мотивираме, да внимаваме, да мислим преди състезание. Един е казал нещо грешно да се направи, другите се примиряват и им беше все едно, да мине просто, а не трябваше така. Това единствено много ме дразнеше - то не са 12 часа състезания, а са само минути. Чуваме задачата, трябва да се вземе решение, аз предлагам. Те, че са мълчали, кой е виновен? Ама моите преложения не били удачни. Ами кажете и вие, те ни дават време за уточнения кой, какво и каква роля ще заема в щафетните игри.
TELEmaniac: Значи не, че ти си искала да се налагаш, просто никой не искаше да се ангажира с взимането на решения?
Диана: Да, те просто бяха по-неопитни в самите състезания. И не драпаха толкова за победа, някакси се примиряваха. Правеха нещо, но не с цената на всичко.
TELEmaniac: Към всичко ли подхождаш с хъс и агресивност?
Диана: Да, да. Това ме мотивира. Трябва ли да има една задача, докато не видя краен резултат, не мисля за друго.
TELEmaniac: А не е ли понякога по-удачен по-гъвкавият подход, с нагаждане към обстоятелствата и прикрита стратегия е по-удачен за постигане на целта?
Диана: За мен не, защото целта ми не беше победа. Аз исках да върна състезателния момент в живота си, има тръпка, има състезателна треска - такива чувства исках да изпитам отново. И удоволствието от победата. Едно състезание разбирам да загубя, губила съм и в спортния си живот, второ, трето, но стана много унизително, те не се мотивираха, не гледаха към следващото, не се навиваха, и това ме измъчи. Така че не съм искала на всяка цена да съм гъвква, да се правя на такава, за да стигна, а исках да изпитам удоволствие от дадените задачи за деня. Да се справяме, да намираме храна, да побеждаваме. Не съм имала такива цели, заради които да прикривам някои неща. Пък и каъв е смисълът да си губещ всеки ден, а да стигнеш накрая победител до финала, както става във всички “Сървайвъри”. Хора, които нито са много силни, нито слаби, нито са правили нещо за племето, а просто са се измъквали между другото и са знаели покрай кого да се движат. Аз не исках да съм така - за сметка на някого да стигна до някъде. Бях си аз.
TELEmaniac: Ти беше от най-откровените и честни хора там. В нито един момент не си говореше с някого за друг зад гърба му. Каквато и критика да имаше, казаше я пред всички. Как се живее, когато си толкова откровен, с хора, не всички от които вероятно са свикнали с такова ниво на откровеност?
Диана: Аз предпочитах да им кажа направо. Ако е наисина човек, ще си вземе поука и ще си напраи равносметка той какъв е. Ако му бъда полезна с критиката си, добре дошло. Приемаха ме много добре, харесваха ме. Може и не им хареса това, че се навиках на Маргото в състезанието с изравянето на кокосовите орехи, но това беше по време на състезание, иначе не съм викала. И ги достраша, защото те си знаеха какви са им възможностите. Иначе, като си говорехме насаме, си бяхме в много добри отношения.
TELEmaniac: А лесно ли ти е по принцип, като си толкова откровен човек?
Диана: Да, лесно ми е. Който не му изнася… Аз не съм зависима от никого, че да ми е трудно. Когато имам гръб, мъж, който ме осигурява, създали сме семейство, две здрави и щастливи деца, изобщо не ме интересува мнението на никой. Казвам си каквото искам да кажа. Не мога да го задържам в мене, трябва да го кажа и да продължа напред. А той, ако ме оцени, остава при мен; ако не, да си ходи, където си иска. Аз пак съм си със семейството. По-добре те да ме оценяват, отколкото да се съобразявам с някого, било той администратор на някоя опашка - казвам си каквото е, не мога да търпя. Мога да съм вежлива, мога да съм внимателна, но като видя, че е нещо лошо и нередно, си го казвам и си отивам, където ми е силата.
TELEmaniac: Опитваш ли се да възпиташ това и в децата си?
Диана: Да, те взимат пример от мен и виждам, че одобряват много от нещата, които правя.
TELEmaniac: А ако те се окажат не толкова силни характери и състезателни натури, колкото ти?
Диана: Аз така ги виждам, че и те ще бъдат като мен. Едната обича тя да казва на какво ще се играе, тя е тарторка в групичката; другата пък е много чувствителна, истинска, трудно допуска хора до себе си. И аз съм така. Отворена съм към всички, ако някой дойде да си говорим, го приемам. А отстрани изглежда, че съм злобна, властна, каква ли не. А аз съм съвсем нормален човек, но някой трябва да се престраши да направи първата крачка. А иначе, към всички съм една - ако някой дойде да помоли за нещо, съм отворена към него. Е, ако трябва да се караме, се караме. Но въпреки, че съм била джудистка и сумистка, никога никого не съм набила. И с най-големите престъпници и побойници се оправям без насилие. Аз съм преди всичко спортсмен - играта, битките - по време на състезание. Извън състезанията и правилата не съм побойничка.
TELEmaniac: Да, явно хората не правеха разлика каква ставаш, когато опре до състезания и конкурентност, и каква си “извън ринга”. Любимите филми, които си посочила, актьорите, са изпълнени с хумор и чувствителност, хобито ти е много съзерцателно, много спокойно. Има някаква Диана, която те явно не успяха да видят.
Диана: Ами, те не само, че те не успяха. И аз самата имам някаква черупка около себе си.
TELEmaniac: Хората трябва да се борят, за да стигнат до теб?
Диана: Да, трябва да се борят и да сме си много близки, за да ме усетят, да са някакво по-продължително време с мен. Не допускам много хора до себе си, страх ме е някак от това, което имам в себе си, като съм чувствителна и много нежна. Абе, куче, което лае, не хапе, така ли беше… Аз и там казах, всичко ми идва от детството. Аз винаги съм искала баща ми да се гордее, и че съм мъжко момиче, и се почва - късите прически, мъжките спортове; но си го има в мен и аз мога да съм по-женствена от всяка една жена. Просто не го изразявам, не мисля, че всички трябва да знаят колко съм женствена и какъв бюст имам. По-добре човекът до мен да ме оцени каква жена съм, а другите да си мислят, че съм мъжко момиче. Нямам никакъв проблем с това. Кой както иска да ме тълкува. 
TELEmaniac: Едно от нещата, с които скандализира хората, беше признанието ти, че нямаш ласкаво и любвеобилно отношение към децата си.
Диана: А, шашнаха се. Аз бях първия човек, който почна там изобщо да говори за лични неща. И те така млъкнаха и така се гипсираха…
TELEmaniac: Значи този път ти направи първата крачка?
Диана: Да. След това всеки разказваше за мъжа или жена си, за семействата си, но това беше после. Те толкова внимателно тогава ме гледаха, а аз не знаех - това записва ли се, ще се излъчи ли после, аз исках да ги провокирам и те да разкажат нещо и малко преувеличих истината, за да е интересно. Аз можех да им кажа каквото и да си измисля, те пак щяха да ми повярват. А това изобщо не е така. Галя ги, естествено, че си галя децата, но предпочитам по друг начин да им го показвам, и да ги възпитам, защото когато чувствата са малко по-малко, се оценят по-добре.
TELEmaniac: А кога самата ти се почувства най-зле там? Имаше ли момент, в който си каза “Край, отказвам се”?
Диана: Всички имахме тежки моменти. И когато гладувахме, и когато си тръгна Маргарита - ама как ли е, какво ли й е сега… Казвах им - не мислете сега за другото, трябва да се мобилизираме, да побеждаваме, да оцеляваме, в България нещата ви чакат, няма да се променят, по-добри дни ще дойдат. Но настроението често падаше и провокираше такива мисли. Нямаше какво да ни мотивира. Особено след загубите, наказанието пак да нямаме огън, дъждовете и глада… Казвах им да мислим положително, че всеки ще го очаква нещо по-добро в България, но…
TELEmaniac: Не се ли чувстваше малко самотна, сякаш “и сам войнът е войн”?
Диана: Ами да, аз по принцип общувам много с хора, но там бях без тази сила, която я получавам тук от мъжа си. Знам, че каквото и да стане, с когото и да се скарам, той ще оправи положението; там без семейството си се чувствах самотна, липсваха ми. Но само те.
TELEmaniac: Коя вещ най-много ти липсваше?
Диана: Няма вещ, която да ми липсваше. Само храна. Ако бяхме се наяли, много по-добре щеше да е, но без храна, то просто нищо не може да ти липсва. Ако има храна, почваш да се лигавиш - това искам, онова ми липсва, сега ако имаше… Даже и Иван беше споменал на едно състезание “Ох, сега ако наградата ни е сапун…” Викам му “Какъв сапун - хляб, сухари! – ти, сапун…” Къде ти, препарати, четки за зъби. Просто храната като ти липсва, за нищо друго не си мечтаехме, освен да се наядем. Ако бяхме се наяли, тогава всеки щеше да говори и за други неща. Но нямахме тоя шанс, колкото и да успявахм да хапнем, все гладни ходехме.
TELEmaniac: А сега, когато вече си тук, как се променят нещата около теб? Какво се промени в живота ти?
Диана: Нищо не се е променило, нищо не се случва. Аз и не се движа много, Там, където живея, там ми е и магазина, и не усещам нещо така, хората към мен да са се променили, да ме спират, както очаквах. А в квартала си ме познават и никой не реагира. Нищо не се е променило. Аз отидох на други край на света и не се промених, та сега ли… А имам желание да се променя, да стана по-внимателна, повече да изслушвам и приемам всички каквито са, доколкото мога. Дано да мога.
TELEmaniac: А ако успееш да се промениш, ще бъдеш ли пак ти? Няма ли да измениш на самата себе си?
Диана: А, аз пак ще си казвам това, което мисля, но просто ще давам шанс и другите да говорят, не само аз да си казвам мнението. Иначе, пак ще си казвам мнението, не мога другояче.
TELEmaniac: Каза ми, че се връщаш от он-лайн интервю с фенове. Как е сега, когато се срещаш с всякакви хора, които те разпитват и са любопитни?
Диана: Има нещо за българите като цяло. Всички по света знаят, че кечът е трикове, аз самата съм играла кеч, това си е театър, хората ходят да гледат и да се забавляват. Тук, докато не видят кръв, счупена ръка или извадено око, няма начин. Българинът е неверник. Каквото и да види, все не вярва. Казват ми “Бе не вярвам, че сте гладувли, яли сте пържоли, давали са ви от екипа”. Как бе, човек, 7-8 килограма отслабнахме, но българинът е Тома Неверни. Докато не отиде човек там, да види, просто няма как да разбере и повярва, Затова и не искам да обяснявам, защото веднага има “Хайде, хайде, вие сте си се хранили, давали са ви нещо.” Е, как да говоря и как да обяснявам? Сит на гладен не вярва. Съвсем буквално… Това искам да кажа на българите, че трябва понякога да вярват на това, което виждат. Може ли да се изиграят измъчените физиономии, а стопените килограми? Ето и Сашо е на фотосинтеза, направо е на батерии…
TELEmaniac: Може би по-трудно би се скрило, ако бяхте нахранени и с добро самочувствие?
Диана: О, да. А обратното си беше очевидно.
TELEmaniac: Съжаляваш ли, че си тръгна?
Диана: Нито съжалявам, че съм участвала, нито, че съм се върнала. Просто взех максималното от играта. Ако побеждавахме, щеше да ме се стои много повече и щях да съжалявам, въпреки глада. Щях да съм победител. Друго е да посочат победител и да се радваш на победата. Това си е приятна емоция. Но така, всеки път да трябва да подвиваме опашки и да тръгваме… Това ми беше - видях, разгледах, живях, гладувах, но да губя повече, нямаше смисъл.
TELEmaniac: Получи ли това, за което отиде там? Онова, с което отиде там като идея и намерение?
Диана: Да, като идея - 10 години брак, готвене, две деца, грижи покрай тях, един и същи живот, монотонност, а съм имала преди това по-бурен живот, по състезания, обикаляла съм разни страни… И изведнъж си мислиш, като гледаш децата си, дали нещо важно не пропускаш в живота си, дали нещо не си направила, и така ще си заминеш.
Затова, когато се записах, си казах - искам да разбера дали това е смисълът в живота, или съм пропуснала нещо важно, професионално или друго… Затова ми беше полезно - разбрах, че не искам да ми се случва нищо по-различно, от това, което имам. Известност, състезания - край вече. Това беше и краят на всички състезателни идеи, които имам, че още ще продължавам - спортът е до време. Взела съм си това, която трябва и оценявам това, която имам сега.
TELEmaniac: Очевидно си неукротим дух. Лесно ли се живее с теб?
Диана: Не. Мнго трудно се живее с мен.
TELEmaniac: Този състезателен дух, как успя да го събереш в идеята за нещо толкова стандартно като идеята за семейство, за живот, който, в крайна сметка, си прилича ден след ден в делника си?
Диана: Те са достойни за медали, моето семейство. Не знам как живеят с мен. Всико трябва да е под час, бързо, сега ставайте, оправяйте леглата, хранете се… Няма спокойствие, те не намират този уют, а трябва да създам това за тях. Те са все в казарма, не могат да се отпуснат да се наслаждават на нещо, да гледат спокойно или да хапнат. Всичко е бързо, маратон. Да се свърши работата.
Все бързам. За къде и аз не знам. Това се питам - винаги бързам и винаги имам някаква работа. А като се замисля - какво толкова бързам и каква е толкова тая работа? Хайде де… характер.
TELEmaniac: Характерът трудно се променя.
Диана: Трудно, да. Но имам желанието поне на тях да осигуря по-спокоен живот. Те не са виновни, че аз съм такава припряна. То те вече не ми и обръщат внимание. Някой може да ми се стегне, ако не ме познава. Те си ме знаят и не ми обръщат внимание. А и те знаят, че като викна, се разтоварвам. По-добре да викаш, аз винаги съветвам хората да викнат, да си кряснат, така вътре не остава нищо, отколкото да мълчиш и търпиш, и да развиваш хиляди болести от това.
А ето (разсмива се), аз съм си здрава, вече колко години, викам си и забравям веднага. Е, на който не му понася….
TELEmaniac: А сега, когато вече знаеш какво е, какво би взела със себе си на самотен остров?
Диана: Ще трябва да взема един тон храна. Дрехи, то не ти и трябват. А при положение, че и риба нямаше, не ми трябват и риболвни принадлежности. Там, странно, нямаше риба, не миришеше на риба дори. Имаше малко, но не това, което очаквах, че и с потник може да се лови. Това е - храна бих взела. АКо имаш това, всичко останало някак ще го оправиш.
TELEmaniac: Било си е истински “Сървайвър”?
Диана: Даже по-истински от другите, доколкото виждам. Другите бяха по-усмихнати, по-чисти някак си, с по-хубави дрехи…
TELEmaniac: … по-нахранени?
Диана: По-нахранени, Ние бяхме по-мокри, то те си гниеха дрехите по нас, панталоните. Затова и ние бяхме повече с банските, за да не се мокрим. Не, че имаше и как да изсъхнат.
Но българският “Сървайвър” е много по-труден. Аз не мисля, че някой от другите участници, дори всички победители, от всички игри да вземем и да ги сложим на нашите условия, пак не знам дали някой ще издържи. Те ще стачкуват и ще кажат „Няма да участваме” и това е.
Беше си побългарено и подсилено. Е, климатът няма как да са уредили, но и той изигра лоша шега.
Този текст и всички изображения към него са собственост на Media Entertainment Ltd.! Никаква част от този материал не може да бъде копирана без писменото разрешение на Media Entertainment Ltd.
Телеманиак: Напоследък имаш много изяви в българското телевизионно пространноство – в “Шоуто на Азис”, при Слави, “Пей с мен”, “Градски легенди”, малко по-отдавна и във “Вот на доверие”… На какво се дължи това?
Защо решихте да приемете предложението за член на журито на Мюзик Айдъл?